Недостигът на студенти е нещо като български евъргрийн. Тази година дори

 Недостигът на студенти е нещо като български евъргрийн. Тази година даже първият във всички ранглисти Софийски университет не съумява да запълни 850 места след трето класиране. При връчени 45 хиляди зрелостни свидетелства в страната предлаганите места във висшите учебни заведения са 46 хиляди. Въпреки спада в търсенето, продължава да се усилва предлагането; да вземем за пример останалата с най-вече незаети места бакалавърска стратегия „ Религията в Европа “ стартирала през 2016; предходната година пък Русенският университет откри чисто нов филиал във Видин. Наскоро имаше всякакви смехотворни лотарии към записването, единствено и единствено да се привлекат клиенти.
В държавните висши образователни заведения „ парите следват студента “, ето за какво никой няма интерес да предявява каквито и да било изисквания; младежите напущат сами по всякакви свои аргументи, а който е решил да остане безусловно, бива избутван до финала. Няма мощ, която да промени това състояние по една елементарна причина: висшето обучение е занаят за хиляди гласоподаватели и колчем се лимитират някакви бройки, на часа ще избухнат митинги. Кой сериозен популист ще се занимава с промени освен това състояние?

Откъм студентите, решили да останат тук, главният претекст не е рейтингът на университета, а по-скоро това къде ще могат да изкарат на ниска цена следването. Животът в огромния град е безценен, на множеството се постанова да работят (на цялостен работен ден, по мои наблюдения), а като ще е по този начин – за какво да не идеш напряко в Германия; там най-малко общежитието ще е общежитие, столът – стол. Този претекст кара някои локални общности да се борят за висши учебни заведения и филиали, тъй като по този начин най-малко децата остават вкъщи и не заплащат наем, хранят се добре, пък и родителите им хвърлят по едно око. Това обезсмисля един значим аспект от висшето обучение, което е обвързвано с отделяне от вкъщи, преместване в различен, нравствен свят. Тази работа допуска кампуси – отделени от града пространства, където учиш и общуваш без да мислиш за битови неща. Но кампуси у нас скоро няма да има; преди време от високо място дадоха отговор на нашия факултет, който искаше да направи кампус на 4-ти километър: „ Тук има доста ползи “.

За качеството на образованието

Обезсмислянето на висшето обучение върви по разнообразни линии. В медиите непрестанно се обругава тъпоумието на университетските преподаватели, в което ги надминават може би единствено лекарите, обявявани постоянно за убийци. Толкова ли неприятно е нашето висше обучение? Разбира се, несравнимо е с Харвард, само че непостижим е и капиталът, носещ доходи на този университет, който в този момент възлиза на близо 40 милиарда $ (почти колкото Брутният вътрешен продукт на страната ни). Водещите ни университети обаче са на равнището на второ- и треторазрядните международни, в каквито доста от децата ни вземат решение да заминат. Т.е. въпросът не е единствено в качеството на образованието.Ако към момента има някакво висше обучение, то се движи по инерция, тъй като заплатите на учителите към този момент надминаха тези в СУ и едно учебно заведение постоянно има доста по-добро съоръжение от нас, които към момента се разправяме за това дали има тоалетна хартия. Това, в което трагично се разминаваме, е разбирането, че университетът – както демонстрира етимологията на думата – е място на универсалното познание, не национално-идеологическа институция. От самото си пораждане в средновековието тези места (Болоня, Прага, Париж...) събират хора от цяла Европа - и студенти, и преподаватели – омесват се, навлизат в универсалните неща, след това отпътуват по страните си.

В нашите университети доста рядко ще видите гост-преподавател; фондовете на министерството рядко плануват пари за това, пък и образователната стратегия би трябвало да се нагажда към гостите, а това основава дискомфорт на администрацията. А откъде-накъде ще си даваме нашите асове на непознати, по какъв начин ще си запълваме хорариума?

Нека да си го кажем: езикът на науката не е българският, изключително когато става дума за стопанска система, компютри, нуклеарна физика.Трябва значи уверено да завием съм двуезично обучение (през упоменатото Средновековие просвета се е правела единствено на латински, а не на националните италиански, френски, бохемски говори). А нали си представяте какъв писък ще провокира това откъм национал-популистите?

Науката не е национална

Ако си дадем ясна сметка, че науката не е национална, ще би трябвало да тръгнем към все по-тясно съдействие със международни университети, които да рецензират работата ни. Това, че в този момент сами се оценяваме, е леко неуместно (Шуменският университет проучва работата на Русенския, Софийския акредитира приятелите си в Пловдивския, специалист от прилежащата катедра точкува и план по НИС...). Да не ви споделям по какъв начин текат състезанията в тази наша уютна провинция, където няма двама души в една сфера, които да не се познават…

Демографията е през днешния ден мотив за всестранна национална меланхолия. Да, университетите ни умират, тъй като се раждат малко деца и популацията застарява. Как се оправят непознатите ни сътрудници с този проблем, който съществува във всички развити страни? Привличат задгранични студенти. Висшето обучение през днешния ден се е трансформирало в гигантска, мощно конкурентна промишленост, където би трябвало да хвърлим всички сили, в случай че желаеме да запазим няколкото си водещи висши учебни заведения. Представата, че ще си вършим национална просвета за личните деца, вероятно да излъжем някое македонче – е цялостен анахронизъм. Една световната преориентация би била обвързвана с разнообразни неща. Например ще би трябвало да преодолеем надигналия се расизъм в обществото ни, да сме подготвени да одобряваме черни, жълти, шарени хора, които да обогатяват обществото ни, както става в огромните академични центрове по света.

Дори всички зрелостници да станат студенти, свободни места отново остават

Защото тези хора по-късно ще стават наши „ посланици “ в страните си. Да помислим за изискванията, при които непознатите студенти ще дойдат тук – тъй като следването е освен учене, само че и житейски, културен опит (пак тематиката с хартията в тоалетните). Когато се развива една промишленост, би трябвало да се концентрират напъните върху няколко продаваеми дисциплини, тъй като сме дребни и не може да вършим еднообразно добре всичко. Тук обаче постоянно се разгаря гневна битка и в последна сметка страната взема решение да дава на всеки по малко и да ги оставя сами да се боричкат. В резултат – нито една научна компетентност, в която да сме обичайно забележими.

Накрая за прословутия бизнес, за който трябвало да приготвяме фрагменти. Как си го представяте – поръчки за едни експерти, които ще трябват след 4 години? А наясно ли сме какво ще е нужно тъкмо тогава и дали заявителите няма да са банкрутирали по няколко пъти? Обратна връзка би трябвало да има, само че евентуално посредством стипендии, студентски заеми, стажове, консолидиране на стопански дейци в университетския курикулум (в тази посока се направиха промени).

Подизпълнителският темперамент на българската стопанска система прави по този начин, че тук се търсят фрагменти за ниските равнища, тъй като креативната активност фирмите правят в международните си центрове; е добре, да се откажем ли да образоваме студенти с по-високи упоритости, да обречем ли децата си на изпълнителска активност вечно? Може пък да се трансформират нещата някой ден.

А бизнесът въобще не се интересува от дипломи

Най-печалното е, че българският бизнес въобще не се интересува от дипломи, камо ли пък от триумфа в тях. Назначават го с концепцията, че ще го научат сами на каквото би трябвало. Държавните назначения пък се вършат съгласно партийна честност, родство, местничество, тази тематика никак да не я подхващаме.

Вероятно виновност за скъсването на доверието сред обучение и работодатели имат и двете страни: просветителните институции снижават условията, с цел да не прогонят „ клиентите “; преподавателите се окопават на едно място до живот, съпротивляват се на всевъзможни промени. Бизнесът пък развива алергия към университетското скудоумие, отхвърля с пренебрежение тезата, че университетът може би приготвя изцяло мислещи човешки същества. И по този начин всяка година – няколко изявления, едно проучване, малко взаимно обругаване в утринните блокове. Как се построява доверие аз не знам, само че без него висшето обучение няма съществено бъдеще.